Постинг
11.03.2008 22:09 -
Заздравели рани v1.0x
Много ме сърби ухото, ама много, не мога обаче да го почеша - ще си разваля хубавия белег:(
А то по случай да ми е честита Бабата Марта паднах много хубаво и се охлузих приказно по лицето и ухото :) От тогава мина достатъчно време и остана само дясното ухо, което в момента ме влудява, както и няколко стотин синини по краката, но пък за какво ми е да си обличам къси дрешки - ще вземе някой да ме загледа, после ще ме хареса, пък ходи се спасявай след това :) Ама не ми е мисълта за това сега, то кога ли е била и свързана пряко с нещо де, ама поне я има :)
Бях обещала да разкажа за дядовците и бабите сватовници на внуците си, кой художник, кой спортист, кой не знам какъв, ама днес нямам вдъхновение за това :) Така че, ще си чеша езика с друго, защото не мога ухото, а много ме сърби :)
И отново мислейки си за стари заздравели и не толкова заздравели рани, се сещам, че след тях просто продължаваме напред. Понякога помним и се пазим, а друг път отказваме да помним и не се пазим - въпрос на избор :) А може и на памет. Де да знам, сигурно има хора, които искат да помнят и да се пазят, ама забравят бързо. А понякога има и такива, които искат да забравят, а не могат.
Стари връзки, стари приятели, стари места... Не винаги ги свързваме с топли спомени и не винаги искаме да ги помним. Но те са част от нас - онази част, която крием вътре в себе си, защото не се гордеем с нея. Но не я ли натъпкваме още по-близо до същината си, не й ли позволяваме така да ни тормози повече? И по индукция излиза, че сами тормозим себе си :( Кофти, имах подобно съмнение и тази сутрин, но не ми се мислеше точно тогава и реших да дам по инерция през къщата и към училище...
Но сега съм самичка (като изключим естествено трите звяра вкъщи, начело с Лори :)) и се замислям върху сериозния живот от нещата. Свиквайте, нали вече съм материалистично настроена, гледам на живота като образуван от неща :) А понеже обичам абстракциите, няма предварително да дефинирам нещата, ще си играя с тях като интерфейси :)
Та както се замислих, понеже днес съм по-интелигентна или поне такъв вид имам, възможно ли е нещо подобно на ситуацията в разработката на софтуер - когато пишем нова версия да се окаже, че не е съвместима с по-стари реализации, така и тук да се получи кофти положение - след като понесем поредната рана, да се окаже, че не сме съвместими с досегашните си представи :( Какво правим тогава? Принуждаваме потребителите да се снабдят с по-новата версия и любезно им благодарим за търпението, което ще имат, докато отстраняваме бъговете по нея... :)
А то по случай да ми е честита Бабата Марта паднах много хубаво и се охлузих приказно по лицето и ухото :) От тогава мина достатъчно време и остана само дясното ухо, което в момента ме влудява, както и няколко стотин синини по краката, но пък за какво ми е да си обличам къси дрешки - ще вземе някой да ме загледа, после ще ме хареса, пък ходи се спасявай след това :) Ама не ми е мисълта за това сега, то кога ли е била и свързана пряко с нещо де, ама поне я има :)
Бях обещала да разкажа за дядовците и бабите сватовници на внуците си, кой художник, кой спортист, кой не знам какъв, ама днес нямам вдъхновение за това :) Така че, ще си чеша езика с друго, защото не мога ухото, а много ме сърби :)
И отново мислейки си за стари заздравели и не толкова заздравели рани, се сещам, че след тях просто продължаваме напред. Понякога помним и се пазим, а друг път отказваме да помним и не се пазим - въпрос на избор :) А може и на памет. Де да знам, сигурно има хора, които искат да помнят и да се пазят, ама забравят бързо. А понякога има и такива, които искат да забравят, а не могат.
Стари връзки, стари приятели, стари места... Не винаги ги свързваме с топли спомени и не винаги искаме да ги помним. Но те са част от нас - онази част, която крием вътре в себе си, защото не се гордеем с нея. Но не я ли натъпкваме още по-близо до същината си, не й ли позволяваме така да ни тормози повече? И по индукция излиза, че сами тормозим себе си :( Кофти, имах подобно съмнение и тази сутрин, но не ми се мислеше точно тогава и реших да дам по инерция през къщата и към училище...
Но сега съм самичка (като изключим естествено трите звяра вкъщи, начело с Лори :)) и се замислям върху сериозния живот от нещата. Свиквайте, нали вече съм материалистично настроена, гледам на живота като образуван от неща :) А понеже обичам абстракциите, няма предварително да дефинирам нещата, ще си играя с тях като интерфейси :)
Та както се замислих, понеже днес съм по-интелигентна или поне такъв вид имам, възможно ли е нещо подобно на ситуацията в разработката на софтуер - когато пишем нова версия да се окаже, че не е съвместима с по-стари реализации, така и тук да се получи кофти положение - след като понесем поредната рана, да се окаже, че не сме съвместими с досегашните си представи :( Какво правим тогава? Принуждаваме потребителите да се снабдят с по-новата версия и любезно им благодарим за търпението, което ще имат, докато отстраняваме бъговете по нея... :)
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 2912
Блогрол
