Много обичам да ям, ям по три пъти на ден....Е, вярно и по повече понякога или по по-малко в други случаи. Количествено оценени случаите сигурно са съпоставими :) Оценката за днес възлиза на 1 портокал, 1 мандарина, 1 бисквита и порция спагети... Не, от известно време вече не съм бедна или поне временно съм финансово стабилна. Така че количеството храна не е свързана с пари :) А и хладилника си е все така пълен :) Не ме гони и махмурлук, защото не си спомянм скоро мърмотите, които завиват шоколад да са ми носили и нещо по-така...
Истината е, че ми е самотно :( Грозната картинка е, че се случва изключително рядко. Обикновено се дърпам да ме оставят на спокойствие и сама искам да съм сама. Но когато дойде такъв ден веднъж на 2-3 месеца, обикновено има с кого да го споделя...Не се тръшкам, не рева - просто имам нужда да се усмихвам не само на себе си, иначе усмивката си тръгва и отказва да се върне :( Е да, ама се прецаках :) Сутринта се излюпих и много се зарадвах на слънцето, не защото обичам да ми блещи из очите, а по-скоро, защото щях да излизам на разходка :) Или поне така ме бяха оставили да мисля :) Мдааааа, от онези нищоконкретните уговорки, които по премълчаване важат, но не е ясно по кое време точно...Аз по принцип си имам проблеми с времето, нищо лично, играе ми по нервите още от диференциалните уравнения, но не очаквах да ми свие подобен номер - да вземе да ми отложи разходката за неопределеност. Мислех и за мъжката щедрост да пиша днес, но не би, отиде си идеята с усмивката :) А и преди време стигнах до извода, че е по-добре да изчакам следващия ден. Не че съм седнала да се самосъжалявам, ама ми стана криво за всичко.
Отдавна пораснах и съм неспособна да се сърдя на хората, че ме оставят да мисля едно, докато те са наясно, че няма да е точно така или даже въобще няма да го бъде. Дори с годините рефлектирах върху себе си и ме е яд на мен самата. А като се замисля, наскоро си обещавах разни неща и даже много щедри обещания раздавах - има няма преди 2 седмици като се изнасях си обещах, че няма да вярвам така вече на хората, независимо кои са :) Или поне в близките няколко месеца няма да го правя. Ако не друго, преди като разчитах основно на себе си, по-лесно се организирах.  Да, да, ама пак се хващам да  вярвам и разчитам на по-големи блейки и от мен, с което едва ли трябва да съм горда :(
Не, не  излязох на разходка, не синтезирах достатъчно витамин Д и очаквам в следващите няколко седмици да мутирам в същество с изкривени кости  и кофти мутра :) Нали лицето било отражение на душевността... Ама пък ли и защо да ми пука по средата на сесията :) Утре сутрин имам изпит и от цялата работа ще гледам вкиснато на всички вместо да ми е готино и да не ми пука, че не съм много наясно със стихотворенията, които трябва да изрецитирам - мисля, че си тегля 2 от 34 :)
Още не съм сърдита, ама това не защото ме помолиха учтиво да не се сърдя, а по-скоро, защото не мога :) В крайна сметка някой се е разходил днес вместо мен, следователно улиците не са останали празни :) Надявам се поне хората, които са били навън, да са оценили компанията си, независимо дали е била многобройна, солова или дори единствено в лицето на Слънчо :)

Дааааа, ама тези неща с човека не са точно така :) Истината е, че с определени хора усмивката ми не се скрива, но не говорим за един и същ човек в случая :)